неделя, 27 април 2008 г.

Диаболично

Ако четете този блог отдолу нагоре, както е редно, защото първите истории са най-отдолу, вече ще знаете, че слънчевият тротоар на лудостта е място, където при всяко мое преминаване, в хубав слънчев ден, се случва нещо, което обикновено не може да бъде наречено нормално. В този ден не се случи нищо особено, но въпреки това, това което видях в този ден, ме уплаши най-много от всичко досега.

Група деца

Вървях по една от преките, от които се излизаше точно на Слънчевия Тротоар. Минавах покрай елитна столична гимназия. Гледах сградата й, която беше с интересни островръхи покриви и се чудех какво има в таванчетата, сгушени под тях. Затова видях децата едва когато се изравниха с мен.
Бяха група от десетина хлапета. На възраст от 7-8 до 14-15 годишни. Ходеха заедно, като равни, което е доста странно, защото в тази възраст, дори и една година е доста голяма разлика. Някои от по-възрастните водеха за ръка други от най-малките. Всички бяха облечени в черни дрехи и носеха метални медальони, с обърнат надолу пентаграм на вратовете си. Гледаха в посоката, в която вървяха, без да обръщат внимание на минувачите. Не изглеждаха странни и отчуждени, имаха същото право да са на този тротоар както и аз, но някак имах чувството, че има особена връзка между тях и островръхите тавани, които бях гледал малко преди това.
И се изплаших. Защото не знаех какво става с тях и защото не ми изглеждаше правилно една такава група деца да ходи в черни дрехи и с пентаграми на вратовете. Макар че ако махнем тези символи - бихме видяли просто една група деца, с малко по-сериозни изражения на лицата, тръгнали заедно нанякъде. И не - не беше Хелоуийн.

Мелодията

Това е първия път, в който нещо необичайно ми се случи, преминавайки по слънчевия тротоар на лудостта в обратна посока - от работата към дома ми. Светлината на слънцето беше по-слаба отколкото е сутрин и някак по-наситена, по-залезна.

Преследващата мелодия

Коли бяха наспирали по тротоара така, че за пешеходците не оставаше много място. Едва една крачка, на която се разминавахме близко един до друг, даже понякога се налагаше да се извъртим леко настрани.
Разминах се с едно момиче и с интерес оглеждах другите хора по тротоара, тъй като вече имах опит и очаквах да се случи нещо интересно. Разминах се с още няколко човека обаче, преди интересното наистина да се случи.
Срещу мен вървеше здрав, набит, късо-подстриган младеж с бяла риза. Той вървеше бързо, съсредоточено и си свирукаше някаква мелодия. Приближихме се и леко се завъртяхме настрани и двамата, за да можем да се разминем. Докато се разминавахме, той не прекъсна свирукането си и когато бяхме един до друг, мелодията прозвуча толкова близко, все едно си я свирех аз. Той направих крачка напред, аз също и тогава стана нещо странно. Ние се разминахме и започнахме да се отдалечаваме, но за няколко крачки мелодията тръгна с мен. Все едно че той се беше залепил за гърба ми и ми вървеше заедно с мен или все едно си свирках аз самия. Изненадан се обърнах и мелодията със скок се отдалечи и отиде там, където трябваше да бъде. Младежът, с гръб към мен, се отдалечаваше и си свирукаше някаква весела мелодия.

Като две капки вода

Тази история започва далеч от слънчевия тротоар на лудостта и завършва малко след него. Но въпреки това, реших да я разкажа, защото макар че не се случва точно там, тя очевидно съдържа тротоара в себе си.

Близначките

Излизайки от нас, преди да съм изминал и 20 метра по пътя към работата си срещнах две жени, които вървяха в посока обратна на моята. Очевидно бяха близначки, защото много, много си приличаха. Бяха облечени по еднакъв начин - тъмни джинси и широки лилави якета. Имаха еднакви черни обувки и еднакви шапки на главите. Прическите им бяха еднакви. Гледаха, като две капки вода, по съвсем същия начин - леко усмихнати, вперени някъде в далечината. Походката им беше също еднаква - леко подскачаха на всяка крачка.
Бяха на около 45 години видима възраст и аз се зачудих, как са успяли да съхранят тази еднаквост толкова много време. Дали живееха заедно? Нямаха ли си мъже, деца? Кой ги беше облякал? Или се бяха облякли сами? И дали бяха наистина близначки, или просто две различни жени, подстригани по един и същ начин, носещи еднакви дрехи и тренирали специалната пружинираща походка?
Двадесетина минути по-късно бях преминал по слънчевия тротоар на лудостта без никакви проблеми и тъкмо се чудех какво не му е наред на деня, че нищо не се случи, когато видях нещо което ме озадачи. От далечината, към мен се приближаваха две фигури, с познато подскачащо поклащане... носеха еднакви тъмни джинси и широки лилави якета. Гледаха полуусмихнати към далечината и ОТНОВО се движеха срещу мен!
Нали вече ги бях подминал и те бяха тръгнали в обратната посока? Как от всички места, където можеше да отидат, в целия голям град, те се бяха озовали тук, на поне 2 километра от мястото, където ги бях видял и вървяха пак срещу мен?
И на какво тъй глупаво се смееха?

Глави на стената

По слънчевия тротоар на лудостта преминавам само когато времето е хубаво, слънцето е силно и настроението ми е весело. В останалото време избирам други маршрути. Затова не мога да ви кажа дали тротоарът е специален сам по себе си, или просто слънчевото и жизнерадостно време предизвиква лудите по улиците, или някакви халюцинациите в мен.
А защо подозирам и себе си, ще ви обясня в следващата кратка история.

Сивата фасада

Тротоарите обикновено се намират между улиците и къщите. Този не е изключение от това просто правило. Улицата вдясно от него е сравнително безинтересна, а доста често и задръстена с коли. Но къщите от лявата страна са интересни. Загледал се бях точно в една от тях - стара, но добре поддържана, облицована в сив камък. Двор покрит с ниско окосена зелена трева. Над прозорците на първия етаж имаше малки арки, а под тях, релефни човешки глави от гранит. След като направих няколко крачки и погледнах пак към една от главите, изтръпнах - тя гледаше право в мен. Проблемът не беше, че ме гледа, а че когато я бях видял за пръв път, от ъгъла на къщата, тя също ме гледаше. Хвърлиш бърз, нервен поглед на цялата фасада и се разсмях. Бях разбрал грешката си - всяка глава, над всеки прозорец, гледаше в различна посока. Една - към единия ъгъл на двора, другата към улицата, третата косо към другия ъгъл. В първият момент бях видял едната глава, а после другата. Но бях помислил, че една глава се е завъртяла и ме следи.
Преминах покрай няколко дръвчета, които скриха къщата от погледа ми за момент и тихо си се хилех наум на това как се бях стреснал.
Когато подминах дръвчетата, погледнах за последно обратно към фасадата на къщата. Имаше прозорци, имаше арки и празни релефни кръгове между тях... Нямаше никакви глави.

На токчета

Това е историята на второто ми преминаване по слънчевия тротоар на лудостта. Тези, които са чели предишното ми приключение, ще си спомнят, че тротоарът се намира в малко по-забутаната част на известен столичен булевард, където при всяко преминаване ми се случва нещо странно.

Твърде, твърде нормална

В съвсем нормален, слънчев ден, аз вървя по улицата и си тананикам наум някаква досадна мелодия, която ми се върти в главата от няколко дни. Заедно с мен, в същата посока вървят още трима души - момиче, на около 16-17, четиридесет и няколко годишна жена и мъж над шестдесетте. Вървим си спокойно, на няколко крачки разстояние един от друг. На 4-5 метра пред нас на тротоара паркира черен автомобил и от него слиза добре облечена жена, на токчета, в ръцете си държи чанта, някакви папки и документи. Заключва си колата, а ние приближаваме.
Когато се изравняваме с нея, тя се обръща към нас, поглежда ме и с все сила трясва дамската си чанта и папките в земята, така че те изплющават срещу плочките, след което виква срещу мен:
- Ееееей, девол некръстен!
Това е изненада за мен. Кръстен съм, лично от поп Георги от вършечката църква, макар малко нелегално, защото по онези времена не беше много модерно. Хареса ми, обаче, думата "девол", прозвуча ми някак архаично - не бях чувал някой да я казва досега. След това тя се обърна към останалите и започна да им крещи:
- Какво гледате, бе!? Само курове и путки имате в главите - и докато се чудех защо е решила така, тъй като хората си изглеждаха съвсем наред, тя добави злокобно - До петък ще измрете всичките!
Подминахме я, така както се подминават лудите - бързо, правейки се, че тя не е там и не е говорела на нас, да не би пък да е нещо заразно. Не знам какво стана после... сигурно си е вдигнала чантата и е отишла някъде, усмихнала се е на шефа си, работила е цял ден нещо скучно и безсмислено.
Отдалечавайки се оттам, се замислих за момент. Каква беше тази жена? Защо изглеждаше токлова нормално, преди да изпадна в своето странно настроение? Какво имаше в папките? Как се крепеше на токчетата? Кой й беше дал да кара кола?
След което забравих за нея... до днес.

сряда, 2 април 2008 г.

Начало, бягството...

Тази история започва преди известно време, когато за пръв път преминах по слънчевия тротоар на лудостта. Той се намира в средата на пътя от дома към работата ми, а също така и наобратно и аз твърде често го изминавам пеша, особено когато времето е хубаво. Разположен е отляво, на по-малко натоварената страна на виден столичен булевард, който сутрин е облян в мека слънчева светлина и е много подходящ за лека приятна разходка.
Всеки път на него се случва нещо интересно, странно и леко невероятно, затова отдавна се каня да започна да записвам историите му.
И най-накрая се наканих, въпреки че, или може би тъкмо защото, денят не е нито слънчев, нито спокоен, а мрачен и изпълнен с леко гладен студ и влажна плесен между плочките. Ден, в който предпочиташ да си седиш на стола и да си спомняш разни неща...

Бягството...

Вървях по сенчестия, мрачен тротоар, претъпкан с паркирали автомобили. Когато видях моста водещ към отсрещната, слънчева страна, го последвах с удоволствие. Озовах се на алеята между двете платна, където имаше пътека, прашна трева и крива метална пейка. Тръгнах напред, дишах спокойно и дълбоко, а слънцето печеше срещу мен и затова видях жената с кучетата едва когато беше на няколко крачки от мен.
Тя бе на средна възраст, облечена с широко палто и водеше по едно средно-голямо куче от онази очарователна улична порода, която се отличава с голяма интелигентност, голяма преданост и малка привлекателност.
Когато ме видя, жената рязко се обърна и с разперени ръце, от всяка от които тръгваше по една кучешка каишка, се затича бързо наобратно. Бедните животинки нямаха друг избор освен да тичат след нея. На всеки двадесет метра тя спираше, обръщаше се и поглеждаше назад.
Огледах се, бях сам. Тя бягаше от мен. В топлата, приятна утрин, подухван от лек освежителен ветрец, аз виждах ужас в очите й...