Глави на стената

По слънчевия тротоар на лудостта преминавам само когато времето е хубаво, слънцето е силно и настроението ми е весело. В останалото време избирам други маршрути. Затова не мога да ви кажа дали тротоарът е специален сам по себе си, или просто слънчевото и жизнерадостно време предизвиква лудите по улиците, или някакви халюцинациите в мен.
А защо подозирам и себе си, ще ви обясня в следващата кратка история.

Сивата фасада

Тротоарите обикновено се намират между улиците и къщите. Този не е изключение от това просто правило. Улицата вдясно от него е сравнително безинтересна, а доста често и задръстена с коли. Но къщите от лявата страна са интересни. Загледал се бях точно в една от тях - стара, но добре поддържана, облицована в сив камък. Двор покрит с ниско окосена зелена трева. Над прозорците на първия етаж имаше малки арки, а под тях, релефни човешки глави от гранит. След като направих няколко крачки и погледнах пак към една от главите, изтръпнах - тя гледаше право в мен. Проблемът не беше, че ме гледа, а че когато я бях видял за пръв път, от ъгъла на къщата, тя също ме гледаше. Хвърлиш бърз, нервен поглед на цялата фасада и се разсмях. Бях разбрал грешката си - всяка глава, над всеки прозорец, гледаше в различна посока. Една - към единия ъгъл на двора, другата към улицата, третата косо към другия ъгъл. В първият момент бях видял едната глава, а после другата. Но бях помислил, че една глава се е завъртяла и ме следи.
Преминах покрай няколко дръвчета, които скриха къщата от погледа ми за момент и тихо си се хилех наум на това как се бях стреснал.
Когато подминах дръвчетата, погледнах за последно обратно към фасадата на къщата. Имаше прозорци, имаше арки и празни релефни кръгове между тях... Нямаше никакви глави.