Начало, бягството...

Тази история започва преди известно време, когато за пръв път преминах по слънчевия тротоар на лудостта. Той се намира в средата на пътя от дома към работата ми, а също така и наобратно и аз твърде често го изминавам пеша, особено когато времето е хубаво. Разположен е отляво, на по-малко натоварената страна на виден столичен булевард, който сутрин е облян в мека слънчева светлина и е много подходящ за лека приятна разходка.
Всеки път на него се случва нещо интересно, странно и леко невероятно, затова отдавна се каня да започна да записвам историите му.
И най-накрая се наканих, въпреки че, или може би тъкмо защото, денят не е нито слънчев, нито спокоен, а мрачен и изпълнен с леко гладен студ и влажна плесен между плочките. Ден, в който предпочиташ да си седиш на стола и да си спомняш разни неща...

Бягството...

Вървях по сенчестия, мрачен тротоар, претъпкан с паркирали автомобили. Когато видях моста водещ към отсрещната, слънчева страна, го последвах с удоволствие. Озовах се на алеята между двете платна, където имаше пътека, прашна трева и крива метална пейка. Тръгнах напред, дишах спокойно и дълбоко, а слънцето печеше срещу мен и затова видях жената с кучетата едва когато беше на няколко крачки от мен.
Тя бе на средна възраст, облечена с широко палто и водеше по едно средно-голямо куче от онази очарователна улична порода, която се отличава с голяма интелигентност, голяма преданост и малка привлекателност.
Когато ме видя, жената рязко се обърна и с разперени ръце, от всяка от които тръгваше по една кучешка каишка, се затича бързо наобратно. Бедните животинки нямаха друг избор освен да тичат след нея. На всеки двадесет метра тя спираше, обръщаше се и поглеждаше назад.
Огледах се, бях сам. Тя бягаше от мен. В топлата, приятна утрин, подухван от лек освежителен ветрец, аз виждах ужас в очите й...